May. 22, 2018

Text

Любов, медицина, чудеса :
Д-р Бърни Сийгъл

Д-р Бърни Сийгъл е завършил с отличие университета "Колгейт" и Корнейлския университетски медицински колеж. Член е на научните дружества "Фи Бета Капа" и "Алфа Омега Алфа". Той е хирург - обща и детска хирургия, в Йелската болница в Ню Хейвън и в Детската болница в Питсбърг.
През 1979 г. основава особена форма за индивидуална и групова терапия, която нарича "Необикновени раково болни пациенти" (НРБП). Философската основа на НРБП е "любефронтацията" - любяща, безопасна, терапевтична конфронтация, която подкрепя личностната промяна и изцелението, разчитаща на личният лечебен потенциал на пациентите.
В България е известен с книгата си "Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти".

1. УМЪТ - ДОБРОКАЧЕСТВЕН ИЛИ ЗЛОКАЧЕСТВЕН

Пренебрегването на връзката между ума и тялото от страна на технологичната медицина е само бегло отклонение на фона на цялата история на лечителското изкуство. 
В традиционната племенна медицина, както и в западната практика, чието начало е поставено от Хипократ, необходимостта да се действа чрез ума на пациента винаги се е признавала. До 19-и век в медицинската литература рязко са пропускали да споменат въздействието на мъката, отчаянието или безнадеждността (лична или на обществото) върху възникването и развитието на болестта или епидемията, нито са пренебрегвали целебния ефект на вярата, надеждата и душевния покой. Удовлетвореността се е смятала за необходима предпоставка за здравето.

Съвременният медик обаче е придобил толкова голяма власт над определени болести благодарение на лекарствата, че е забравил за потенциалната сила вътре в самия пациент. Съзнанието за силата на ума се е загубило с изхвърлянето на всички "лични данни" - информацията, която медицината трудно изразява и обяснява количествено или научно.

Част от въздействието на ума върху здравето е пряко и съзнателно. Обичта ни към себе си определя дали се храним правилно, дали спим достатъчно, дали пушим, слагаме ли предпазни колани, спортуваме ли и т.н. Всяко едно от тези решения говори колко всъщност ни интересува животът. Като цяло тези решения контролират около 90 % от факторите, които определят здравословното ни състояние. Бедата е, че мотивацията на повечето хора да спазват тези основни изисквания се изкривяват от скрити за всекидневното съзнание чувства. В резултат мнозина от нас имат противоречиви намерения.

Сара, жена с рак на гърдата, постъпи в болницата преди няколко години. Когато влязох в стаята й, тя пушеше. Постъпката й красноречиво говореше: "Искам да махнеш тумора ми, но чувствата ми към живота са
смесени, така че ще поема риска от нов рак." Погледна ме смутено и попита:
- Сигурно ще ми кажете да откажа цигарите.
- Не - отвърнах. - Ще ти кажа да обичаш себе си. Тогава ще ги откажеш.
Тя се замисли за миг и каза: 
- Е, аз се обичам. Но не се боготворя. 
Отговорът й беше остроумен, но чудесно илюстрира огромният проблем, пред който се изправят много хора. Любовта към себе си 
обикновено се възприема единствено като суета и нарцисизъм. И въпреки
това откритото, положително самообожание си остава най-същественият фактор за здравето. Самоуважението и любовта към себе си не са грях. Те превръщат живота в радост, вместо в бреме.

Но умът не въздейства само чрез съзнателните ни решения. Голяма част от въздействието му се осъществява направо върху телесните тъкани, без въобще да го съзнаваме. Тялото откликва на посланията на ума, независимо дали са съзнателни или подсъзнателни. Нашето подсъзнание няма чувство за хумор; то приема всяка необмислена дума, вкл. и лъжата, като стопроцентова истина. Съвсем не е случайно, че толкова много се говори за силата на словото, за позитивното мислене и утвърждения като основна част от процеса на изцеление.

По принцип, на всяка ситуация човек реагира по три начина: като се пребори с нея, като избяга от нея или като се примири (Ханс Селие). Затова всяко от решенията на нашето съзнание или подсъзнание могат да бъдат послания "Живей" или "Умри". Убеден съм (както твърди З. Фройд), че имаме не само инстинкт за оцеляване и свързаните с него механизми от рода на "Бий се" или "Бягай", но и механизми за саморазрушение, които блокират защитните ни сили, забавят телесните функции и ни тласкат към смъртта, когато не виждаме смисъл да живеем.

Телесните тъкани и органи се ръководят чрез комплексното взаимодействие между циркулиращите в кръвта химически вещества и отделяните от жлезите с вътрешна секреция хормони. Тази смес се контролира от "главната жлеза" - хипофизата, разположена в средата на главата, точно под мозъка. Производството на хипофизните хормони на свой ред зависи както от отделяните химически вещества, така и от нервните импулси на съседната част на мозъка, наречена хипоталамус. Този малък орган ръководи преобладаващата част от несъзнателните регулационни процеси на тялото, като биенето на сърцето, дишането, кръвното налягане, температурата и пр.

Нервите свързват хипоталамуса с почти всички останали части на мозъка, така че интелектуалните или емоционалните процеси, извършващи се на други места в мозъка, също оказват въздействие върху тялото. Така например съществува "психологическо прекратяване на растежа" - обезпокоително често срещан синдром, при който нездравословната емоционална среда в дома спира физическия растеж на детето. Когато детето е обект на враждебно отношение и се чувства отхвърлено от своите родители и поради това расте без самоуважение, мозъчният център на чувствата, или периферният мозък, въздейства върху прилежащия хипоталамус и той прекратява производството на хормона на растежа в хипофизата.

Имунната система се състои от съсредоточени в далака, тимуса и лимфните възли над дузина различни видове бели кръвни телца, които пазят цялото тяло чрез кръвта и лимфната система. Те се делят на два основни типа. Едната група, наречени Б-клетки, произвеждат химически вещества, които неутрализират произведените от болестотворните организми отрови и същевременно помагат на тялото да мобилизира собствените си защитни сили. Другата група, наречени Т-клетки, се състои от клетки-убийци и техните помощници, които унищожават нахлулите бактерии и вируси.

Съвременните изследвания откриха нерви, свързващи тимуса и далака направо с хипоталамуса. Други изследвания доказаха, че белите
кръвни телца реагират пряко на някои от химическите вещества, пренасящи информация от една нервна клетка до друга. А това значи, че имунната система се контролира от мозъка индиректно - чрез хормоните в кръвта, или директно - чрез нервната система и т.нар. невропептиди. 
Едно от най-разпространените обяснения на рака гласи, че в телата ни непрекъснато се развиват ракови клетки, но обикновено белите кръвни телца ги унищожават, преди да са се превърнали в опасни тумори. Ракът (а и всяка друга болест) се появява, когато имунната система е потисната и вече не е в състояние да се справя с рутинната заплаха.

Смутеният или нарушен контрол на мозъка над имунната система се дължи най-вече на хроничния синдром на стреса, описан за първи път от Ханс Селие през 1936 г. Смесицата от хормони, които надбъбречната жлеза отделя при всяка ситуация, която изисква от нас реакцията "Бий се" или "Бягай", потиска имунната система. От това не е имало кой знае какви последствия, когато предците ни е трябвало да се справят с някой ненадейно появил се див звяр. Но когато напрежението и тревогата на съвременния живот поддържат антистресовата реакция постоянно "включена", хормоните понижават устойчивостта ни на болести и дори увреждат лимфните възли. Нещо повече, "пасивните емоции" като мъката, чувството за провал, сдържането на гнева и пр., предизвикват свръхпроизводство на същите тези хормони, потискащи имунната система.

Все още не разбираме всички начини, по които химическите вещества на мозъка са свързани с емоциите и мислите, но забележителното е, че умственото ни състояние непосредствено и пряко въздейства върху състоянието на тялото. Можем да промени тялото си, като овладеем емоциите. Ако пренебрегваме отчаянието си, тялото получава сигнал "Умри". Ако се справяме с болката и потърсим помощ, посланието е "Животът е труден, но желан" и имунната система започва да действа, за да запази живота ни.

В своята работа с раково болните пациенти аз използвам два основни инструмента за промяна на тялото: чувствата и представите. Това са двата начина, по които можем да накараме ума и тялото си да комуникират помежду си. Нашите емоции и думи помагат на тялото да разбере какво очакваме от него (позитивните утвърждения, осмисляне, прошка и т.н.), а като си представяме отделни промени (визуализация), ние поощряваме тялото да ги осъществи. Както чувствата, така и представите очевидно се предават чрез централната нервна система и може би това има връзка с работата на Робърт Бекър, хирург-ортопед и изследовател,
Бекър изучава електрическите системи на тялото, в резултат на което електричеството започва да се използва за лечение на недобре зараснали счупени кости. Бекър открива, че под хипноза пациентите могат при дадена команда да предизвикват промени във волтажа в определени части на тялото; т.е. прояснява се механизмът на изцеленията под хипноза и на плацебо ефектът.

Във връзка със самоизлекуването на брадавиците д-р Луис Томас ("Медузата и охлювът") пише: "Не можеш да бъдеш под хипноза, да слушаш напътствията и да ги следваш точно и прецизно, без да допуснеш съществуването на нещо, много подобно на контрольор. Не можеш да прехвърлиш цялата тази сложна работа на по-низшите центрове, без да им изпратиш доста подробни указания, далеч надхвърлящи познанията ни. Някакъв висш разум знае как да се отърве от брадавиците и това е наистина обезпокоителна мисъл. Но също така е и прекрасна мистерия, която трябва да се разгадае. Само си представете какво щяхме да знаем, ако разбирахме как точно брадавицата изчезва под хипноза. Щяхме да научим за съществуващия във всеки от нас висш разум, много по-умен и притежаващ техническо ноу-хау, надхвърлящо далеч сегашните ни познания."

Биоелектричеството може би някой ден ще ни помогне да стигнем до този "контрольор" и да разберем защо понякога туморите изчезват, когато пациентът е убеден, че някакво неортодоксално лечение - хипноза, диета, молитва, медитация или нещо друго - ще подейства. Както ми писа веднъж Бекър: "Плацебо ефектът е не само реален, но и много важен."
Независимо дали някого ще можем да контролираме изцеленията чрез електростимулация, няма защо да чакаме безпомощно ефекта на изкуствените средства. Всеки от нас може да се научи да се самолекува и да бъде здрав. Ако успея да ви науча как да харесвате живота си, да обичате себе си и другите и да постигате душевен покой, може да настъпят необходимите промени. Обичта и прегръдките може да изглеждат глупави, но са научни. Надявам се някой ден вместо лекарства или електрически импулси да можем да предписваме нещо от рода на "Една прегръдка на всеки 3 часа".

2. ПРОГРАМИРАНЕ НА ЛИЧНОСТТА

Като млада майка ми страдала от тежък хипертиреоидизъм (заболяване на щитовидната жлеза) и тежала около 40 килограма. Същевременно отчаяно искала дете. Ходила при много гинеколози, но всички й казвали, че тялото й няма да издържи натоварването и вероятно я чака смърт, ако забременее. След няколко години, когато състоянието й не се подобрило, с баща ми решили, че бебето си струва риска. В този момент тя се превърнала в необикновен пациент*: започнала да споделя надеждите и страховете си със своите лекари и да се справя с тях както на емоционално, така и на интелектуално равнище, и родителите ми поели цялата отговорност за решението да имат дете.

* Д-р Бърни Сийгъл е първият хирург в съвременната медицина, който се обръща към вътрешните лечебни сили на своите болни, създавайки общността на необикновените раково болни пациенти (НРБП).

Накрая намерили един гинеколог, готов да помогне на майка ми да поеме риска. Казал й, че ще я подкрепи в опита й за една нормална бременност, ако напълнее с 13 килограма. Майка ми имала ценна опора - майка-еврейка. Тя взела дъщеря си у дома, накарала я да легне на дивана и в продължение на 3 месеца непрекъснато я хранела. Майка ми достигнала необходимото тегло, заченала и така съм се родил аз. След раждането ми хипертироидизмът й изчезнал и родителите ми получили в дар едно здраво бебе.

Раждането било тежко. Отначало чертите на лицето ми били силно деформирани от форцепса. Когато ме извеждала на разходка с количката, майка ми я покривала, за да не ме виждат хората. Съседите спирали, вдигали покривалото и понечвали да загукат: "О, какво сладко…", след което ме зървали, виждали, че обичайните думи не са подходящи и оставали със зяпнали уста. Майка ми решила да ме държи в къщи и да спести на съседите неудобствата. Липсата на бебешки снимки от тези първи месеци го доказва. Тогава се намесила баба ми и започнала да обтрива и гали лицето ми, докато уврежданията не изчезнали и това прокудило тревогите на майка ми и засилило безусловната й любов.

Така че аз получих посланието за безусловна любов, дори по-силна от тази към бебетата, които идват на света при по-лесни обстоятелства. Знам, че мога да разчитам на подкрепата на родителите си, независимо какво решавам да правя. Абсолютно съм убеден, че получената в детството подкрепа е създала у мен увереността, че мога да бъда това, което искам да бъда, и ме е тласнало към желанието да давам и лекувам.

Най-тежкият урок за мен се състоеше в това, че повечето от пациентите ми не бяха продукт на такава любов. Всъщност, по моя преценка 80 % от пациентите ми са били нежелание или пренебрегвани като деца. Дори лабораторните плъхове, ако бъдат преждевременно разделени с майките си, стават по-податливи на рак. Плъховете, които често получават ласки в детството си, са по-устойчиви. Колко е различен моят случай от онези, които чуват: "Винаги сме искали момче, а не момиче." Или: "Баща ти беше пиян, всъщност, не искахме повече деца." Или: "Предпочитам да бях направила аборт, вместо да те раждам." Подобни думи насаждат чувство за малоценност за цял живот. Тогава болестта е нещо, което пациентът смята, че заслужава, и лечението става нежелано. За такива хора болестта може да бъде техният начин на родителите си - изобщо да не са се раждали, да ги няма на този свят.

При други хора чувството за вина е насадено от тяхната религия и те приемат болестта като наказание за греховете си. Вътре в себе си те са убедени, че единственото, което могат да направят, е да умрат, за да бъдат истински добри или да получат любов.

Една от пациентките ми, нюйоркчанката Жан, работила като актриса от ранното си юношество. Майка й постоянно я предупреждавала да пази гърдите си, тъй като били от голямо значение за външността й. Казвала й, че не бива да спи по корем и че трябва да внимава партньорите й да не я притискат по време на танци. Естествено, Жан се разболя от рак на гърдата и не даваше да се издума за операция. Вместо това опита всевъзможни алтернативни терапии. Казах й, че има голям шанс да се излекува, ако съсредоточи невероятната си енергия върху една или две възможности и се научи да обича себе си. Но, както много от актьорите, тя живееше главно заради одобрението на околните. Каза ми: "Ако не чувам аплодисменти, как ще разбера, че съм обичана?" Тя почина от болестта, похабявайки енергията си в търсене на външно чудо.

Чудесата са вътрешно дело. Вие вече не сте онова необичано дете. Вие можете да се преродите, да отхвърлите старите послания и произтичащите от тях болести. Когато изберете да обичате, пак ще има дни, когато няма да бъдете такива, каквито ви се иска, но можете да се научите да си прощавате. Няма да се преборите с недостатъците си, докато не се приемете въпреки тях. Подчертавам го, защото много от хората са склонни да прощават на другите и да разпъват на кръст себе си.

Препрограмирането на личността става с медитативни техники, позитивните утвърждения и пр. Нека ви дам пример от собствения си опит. Проблемът - моята морска болест, несъмнено е тривиален в сравнение с рака, но принципите са същите и ясно демонстрират колко могъщ и потенциално опасен може да бъде умът.

Едно лято четях книга, чиито автори препоръчваха следната техника за отслабване: когато тръгваш към сервираната маса, да си представиш, че ти се повръща. Ентусиазирах се да изпробвам всички тези упражнения, а още от детството винаги в бурно море ме хващаше ужасна морска болест. Всъщност, наскоро по време на една ваканция бях тръгнал на риболов и морската болест отново беше ме повалила. Така че реших да отида още по-далеч от съветите в книгата и всеки път, щом седна да се храня, да си представям, че ме хваща морска болест. На следващия ден продължаваше да ми се вие свят и да повръщам вследствие на лабиринта (заболяване на вътрешното ухо). Мисловните представи бяха повлияли на органа на равновесието ми. Наложи ми се да остана 3-4 дни на легло. Неразположението ми наистина наподобяваше най-неприятната морска болест, която бях преживявал. Сериозно ви съветвам никога, НИКОГА, да не предизвиквате съзнателно негативни мисли за тялото си, дори и в името на положителни цели, като отслабването, например. Картината в ума ви най-вероятно ще се реализира изцяло.

След като научих повече за връзката "Ум-Тяло", започнах да осъзнавам, че съм се програмирал да страдам от морска болест още като 5 -годишен. Онази година с баща ми бяхме отишли на риболов и веднага ме хвана морска болест. Реших, че така ще бъде винаги. И аз, и родителите ми много обичахме лодките и риболова, но всеки път моята морска болест слагаше край на забавленията. Нещо повече, започваше да ме хваща морската болест още преди да съм стигнал до лодката.

Реших, че повече няма да търпя това и чрез медитация се препрограмирах да не страдам от морска болест. На следващото лято успях на няколко пъти да заведа семейството си на риболов без никаква следа от морска болест. При една от разходките ни морето бе толкова бурно, че трябваше веднага да се приберем. Вместо това останахме в морето, докато на другите започна да им се вие свят. Аз бях се излекувал напълно.

За да положи необикновени грижи за своето тяло, човек трябва да си даде сметка за предубежденията си спрямо него, особено за онези предубеждения, които са толкова силно вкоренени, че вече са станали подсъзнателни. Ако успее да предвкуси възстановяването си, вместо да предрича болести, човек вече е положил основата на своето изцеление.

Имах пациентка на име Едит - крехка жена, която тежеше едва 39 килограма. "Не ми трябвате нито вие, нито групата ви - каза ми тя. - Когато бях малка, мама винаги ми казваше: Слабичка си, но каквото и да ти се случи, ще го превъзмогнеш." Едит бе оцеляла след инфаркт, кръвоизлив на язвата, смъртта на съпруга си и рак на гърдата с разсейки върху гръдната стена. Сега е жива, повече от 6 години след операцията. Всеки път, когато нещо й се случи, тя чува думите на майка си: "Слабичка си, но ще го превъзмогнеш."
Ако всички програмираме децата си по този начин, ще създаваме победители. Като родители, ние всъщност сме техните първи хипнотизатори и можем да им дадем положителни постхипнотични съвети.

Вместо това обаче често се среща негативното програмиране. Струва ми се, че програмирането е не по-маловажен фактор от генетичната предразположеност (наричам го "психологическа генетика"), защото съм виждал как хората съумяват да променят сценария, след като си дадат сметка за него. Както каза една медицинска сестра след като присъства на моя лекция: "Може би ми спасихте живота. Очаквах да умра от рак, тъй като майка ми е болна от рак, а и баща ми също беше болен от рак. Никога досега не ми беше хрумвало, че не е задължително и при мен да е така."

Психологическите "гени" могат да бъдат както полезни, така и вредни, както и физическите. Безпомощният, лишен от надежди родител, създава безпомощно, лишено от надежди дете.

На 4-годишна възраст синът ми трябваше да постъпи в болница за операция на херния. Обясних му всички технически подробности, но когато излезе от упойката той ми каза: "Забрави да ми кажеш, че ще боли."
Неотдавна, вече тийнейджър, той сподели с мен проблемите си и аз му предложих решението "любов-толератност-прошка", но той ми отговори: "Не ми трябват отговори. Просто искам някой да ме изслуша."
Когато играем ролята на богове с кратките си отговори, ние всъщност не помагаме на хората. Помагаме им, когато ги изслушваме и когато споделяме собствената си болка. Трябва самите ние да следваме проповедите си, а не само да ги изнасяме.

3. ПОЛЕЗНИТЕ УБЕЖДЕНИЯ

Убежденията предопределят ефикасността на лечението, а също така и силата на страничните му ефекти. Лъчението може да убива, но може да се превърне и в златен лъч целебна енергия. Тъй като химиотерапията атакува предимно клетките с висок метаболизъм 
туморни клетки или фоликулите на космите), загубата на коса може и трябва да се приеме като доказателство, че лечението действа. Хората, които не искат да останат без коса, може да използват мисловните представи, за да не допуснат тези странични ефекти. Както каза на лекуващия си лекар една пациентка: "Не ми описвайте всички възможни странични действия. Ще ви потърся, ако нещо се появи." Така тя не му позволи да я настройва негативно и наистина при нея не се появиха някакви сериозни проблеми. По- късно тя заяви:
- Смятам, че ракът е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Ако успея да помогна на някой друг да разбере как да се бори с рака, значи си е струвало. Сигурна съм, че се разболях именно заради това. 
Пациентите, които казват подобни неща, са хора, чийто живот е бил преизпълнен с болка до такава степен, че пренасочването в резултат на болестта е внесло нов смисъл и любов в живота им. Това не означава, че стига да можеха, не биха се отървали от болестта на момента. Но те в никакъв случай не биха се отказали от промените, които болестта им е донесла. Желанието да се поучиш и да помогнеш на другите прави всяко лечение не само по-поносимо, но и по-ефикасно.

Решаването на конфликтите, проявяването на истинското Аз, духовното съзнание и любовта отключват невероятна енергия, която задейства биохимичните процеси на изцелението. Всъщност болестта играе ролята на катализатор за действие: болният осъзнава, че е крайно време да реши конфликтните ситуации. А това от своя страна освобождава "заключена" в проблемите енергия, която се насочва в друга посока.

В НРБП ("Необикновени раково болни пациенти") обсъждаме всички страни от живота: целите на лечението и различните възможности, храненето, спортуването, психологическите първоизточници на болестта, начините за превъзмогване на болката и на страха, техниките за намаляване на стреса. Помагаме на пациентите да си поставят нови цели, да намират поводи за игра и смях, да се справят със сексуалните си проблеми и да потърсят емоционална подкрепа от приятели и близки. И най-вече - опитваме се да им помогнем да постигнат това, което е най-голямото предизвикателство на живота: да развиват и истински да харесват неповторимата си индивидуалност.

Ние не издаваме присъди; ние се опитваме да предизвикаме промени в начина на живот, поемане на отговорност, духовно съзнание и чувство за съобщност. Всъщност, ние разискваме причините да сме живи и да сме тук. Всяка среща завършва с медитация и визуализация, като помагаме на пациентите да приспособят тези техники за всекидневните си нужди. В семейството на НРБП обичта и подкрепата често са по-силни, отколкото в биологичното семейство.
Веднъж един онколог ме попита:
- След като не си изучавал психотерапия, откъде знаеш, дали няма да навредиш на своите необикновено раково болни пациенти?
- Аз ги обичам - отвърнах. - Може да не им помогна, но съм абсолютно сигурен, че няма да им навредя.
Нашият терапевтичен подход всява радост в живота. Тайната е в загрижеността.

Като хирург аз се срещам най-вече с рака, но съм напълно убеден, че нашите методи увеличават шансовете при всички заболявания. В НРБП сме постигали успешни резултати при диабет, склеродермоза, множествена склероза, артрит, неврологични разстройства, затлъстяване, астма, СПИН.
И сега продължавам да твърдя: покажете ми пациент, който се радва на живота, и аз ще ви кажа кой ще живее по-дълго.

4. ПРЕВЪЗМОГВАНЕ НА ОМРАЗАТА

Не всеки, претърпял тежка загуби или стресова промяна в живота, се разболява. Изглежда решаващият фактор е как той се справя с проблема. (Според Джеръм Франк, психиатър от университета "Джонс Хопкинс", "стресът се дължи главно на субективната интерпретация на събитията".) Хората, които открито изразява чувствата си и все пак продължават напред, по принцип остават здрави. 
Веднъж ми се обади съпругът на една пациентка и ме попита: "Какво казахте на съпругата ми?" Разправи ми как тя се прибрала у дома и часове наред му крещяла за 20-годишния им брачен живот, който според него бил съвсем добър. Отвърнах му: "Нищо не съм казал на съпругата ви. Та обаче научи, че е болна от рак и дава израз на натрупалото се години наред негодувание."
Гневът е нормална реакция, ако човек го изрази на момента. Ако бъде потиснат, той се превръща в негодувание или просто в омраза и може да бъде разрушителен.

Ако човек се справя с гнева или с отчаянието си още при появата им, няма защо да възниква болест. Когато пренебрегваме емоционалните си потребности, ние сами подготвяме физическия си срив. Нашата цивилизация ни е научила, че да е редно да сподели, ако ни предстои операция или се разболяваме, но е едва ли не срамно да признаем, че нервите ни не издържат и трябва да отидем на психиатър.

Простата истина е, че щастливите хора рядко се разболяват. Собственото ни отношение към себе си е най-важният фактор за излекуването и за доброто ни здраве. Хората, които са в мир със себе си и със заобикалящата ги среда, страдат далеч по-малко от сериозни заболявания.
Силната имунна система може да се пребори дори с рак и СПИН, ако не й се пречи. Емоционалното израстване към по-голямо самоприемане и удовлетвореността помагат за поддържането на дееспособна имунна система.
Общият знаменател на всички депресии е липсата на любов и обезсмислянето на живота, поне от гледна точа на депресирания човек. Тогава болестта играе ролята на бягство от загубилото смисъл всекидневие.

Сред най-често срещаните предшественици на рака са травмиращата загуба или чувството за празнота в живота. Когато саламандърът загуби крайник, израства му нов. Когато човек претърпи емоционална загуба, с която не съумява да се справи, тялото често реагира чрез нов израстък във вид на тумори. Ако съумеем да откликнем на загубата чрез личностно израстване, ние можем да предотвратим нежеланите туморни растежи. Според Арнолд Хъчнекър ("Воля за живот") "депресията е частична капитулация пред смъртта, а ракът е отчаяние, проявяващо се на клетъчно ниво".
Според определението на психолозите депресията най-общо означава отказ или капитулация. Чувствайки, че настоящите условия и бъдещите възможности са непоносими, депресираният човек "обявява стачка" срещу живота, прави все по-малко и по-малко, загубва интерес към хората, работата, хобито и т.н.

Обикновено, отказвайки се от нормалните си дейности, депресираните пациенти все пак реагират по някакъв начин на нетърпимото - според тях - положение. Реакцията е негативна, но поне има опит за отдръпване. Много хора обаче продължават обичайните си дейности и се правят на щастливи, макар вътрешно да усещат, че животът им е загубил своя смисъл. Рядко им се поставя диагнозата "Депресия", тъй като някак си продължават да функционират. Състоянието на "тихо отчаяние" е състоянието на човек, смирен и любезен отвън, но вътрешно преизпълнен с неизразен гняв и отчаяние.

Толкова много религии и философии ни учат как да намерим своя път. Онова, което всички те се опитват да ни кажат, е да се вслушаме в чувствата си и да ги оставим да ни насочват. Ако пренебрегнеш тялото си и посланията, които то ти изпраща, рано или късно ще понесеш последствията.
Христос казва: "Който търси да спаси живота си, ще го загуби, а който е готов да загуби живота си, ще се спаси." Според мен това означава, че загубваме истинския си живот, когато се подчиняваме на изискванията на другите или ставаме такива, каквито те искат да бъдем, за да спечелим любовта им или просто за да продължат да ни обичат. След като осъзнаем тленността си (когато сме готови да загубим живота си), ние се отказваме от пагубния за нас начин на живот и започваме да бъдем самите себе си.
Христос казва още: "Не разкриеш ли онова, що е в теб, неразкритото ще те погуби." Животът се съдържа в нашето тяло. Не разкрием ли чувствата си, нашите телесни спомени, потиснатите чувства ще ни погубят.

Още най-ранните духовни текстове ни учат да запазим мълчание и да се вслушаме. Оцеляващите отделят време, за да замълчат и да се вслушат. Можете да го наречете медитация, размисъл, релаксация или водене на дневник. Всички тези неща се свеждат до миговете на мълчание и вслушването във вътрешния глас. Отделете време да се вслушате. Ако го сторите, ще откриете призванието си и ще можете да умрете с радостното съзнание, че сте допринесли с нещо и сте изпълнили своята мисия.

Оцеляващите се занимават с духовната, екзистенциалната и емоционалната страна на живота си. Когато се посветим на безкористната, безусловната любов, започва истинското изцеление. Тогава ние не се стремим да променим хората, а им се посвещаваме. Сама по себе си любовта е чудотворна лечебна сила. Тя е чудото и смисълът на съществуването. Запитайте се кой урок трябва да научите тук и го научете, докато давате любов на света. Слепотата на любовта играе огромна роля за изличаването на раните на света.

Казваме, че любовта е сляпа, тъй като тя ни помага да видим света по важен за оцеляването начин. Слепотата на любовта има терапевтичен ефект, защото ни позволява да функционираме, без да складираме в себе си образите на житейските несгоди. Казвам на хората: "Ако не сте способни да обичате, поне развийте амнезия, за да живеете по-спокойно и да не помните всичко, с което хората са ви наранили."

Огорченията и омразата са причината много хора да не могат да разчистят емоционалните си сметки и да изградят хармонични отношения с другите. Преодоляването на страха ще ви помогне да простите на онези, които са ви засегнали, и ще освободи любов, която може да ви направи неуязвими за околните. Изборът да обичаме и да вярваме в смисъла на живота увеличава шансовете ни за оцеляване при всякакви условия. 
Любовта наистина е способна да ни спаси. Не казвам да обичате извергите, но дори и най-поквареният човек е бил невинно бебе. Не бива да забравяме, че всички сме продукт на родителите си и на обществото. Ако получи неправилни послания и бъде лишен от любов, всеки от нас може да се превърне в Хитлер. Това не е приемане на злото, а по-скоро отказ да слезем до неговото равнище. Както казва Лутър Кинг младши: "Омразата няма да ми върне семейството." За заръката на Иисус да обичаме враговете си, той пише: 
"Прошката не означава да се правим, че не забелязваме стореното или да наричаме другояче лошата постъпка. По-скоро смисълът на прошката е, че лошата постъпка вече не представлява пречка за връзката. Трябва да разберем, че лошата постъпка на враждебно настроения към нас никога не изразява докрай същността му. Дори у най-големия си враг можем да открием частица доброта.

Не бива да смесваме любовта със сантименталното словоизлияние. Нейният смисъл е много по-дълбок от емоционалните прояви. Сега можем да разберем какво е имал предвид Иисус, когато е казал: "Обичайте враговете си." Трябва да сме щастливи, че не е казал: "Харесвайте враговете си." Почти е невъзможно да харесаш някои хора. "Харесвам" е сантиментална и нежна дума. Как можем да харесваме някой, който бомбардира домовете и избива децата ни? Това е невъзможно. Но Иисус е знаел, че "Обичам" е нещо по-велико от "Харесвам". Когато ни заповядва да обичаме враговете си, Иисус говори за разбиране и съзидателно, опрощаващо доброжелателство към всеки човек. Само ако тръгнем по този път и отвръщаме с тази любов, можем да бъдем деца на нашия небесен Отец."
Истинското изпитание е не дали ще се съгласим да ни разпънат, за да спасим човечеството, а дали сме в състояние да живеем с човек, който хърка.
Трябва да помните, че не можете да промените никого. Можете да промените единствено себе си. Но не забравяйте, че вие създавате другия човек чрез поведението си.

За съжаление, за да се променят, повечето от нас трябва да минат през страданието. Променяме се единствено през болката. Може да е трудно да гледаме как любимите ни същества страдат; нашата работа е да ги обичаме. Защото ги променя именно болката, а не нашите проповеди.
За да се научим да обичаме, трябва да се откажем от страха, мъката и отчаянието, ревниво пазени от мнозина. Много хора носят в себе си трупан с години неизречен гняв, който циркулира в умовете им и предизвиква нов стрес при всяко докосване. За да се изправим срещу него, трябва честно да признаем собствения си принос за проблема и да простим и на себе си, и на онези, срещу които сме негодували и от които сме се страхували. Не простим ли, заприличваме на враговете си.

Много хора успяват да се освободят от страховете и негодуванието си едва пред прага на смъртта. Когато ни сполети нещастие, ние сме изправени пред избора как да го възприемем. Виктор Франкъл пише: "Да живееш, значи да страдаш; да оцелееш, значи да намериш смисъл в страданието." Наричат смъртта или заплахата от смърт върховен учител, защото ни подтиква да оценим високо онова, което имаме днес или което можем да направим днес.

Духовността, безусловната любов и способността да приемем болката и проблемите като възможности за израстване и пренасочване ни позволяват да оползотворим максимално времето, с което разполагаме. Тогава разбираме, че имаме единствено настоящия момент, но той е безкраен. Осъзнаваме, че миналото или бъдещето не са реални и че започнем ли да мислим за тях, да съжаляваме или да си пожелаваме, всъщност се загубваме в умозрителни разсъждения, вместо да живеем тук и сега.

Повтарям: вместо "гняв" аз използвам думата "негодувание", защото мисля, че гневът е нормална емоция, ако се изрази на момента. Тогава приключваме с него. Ако го държим под похлупак, той прераства в негодувание или в омраза. Рано или късно негодуванието и омразата експлодират и унищожават околните или остават потиснати и унищожават нас самите.

Често се смята, че човек трябва да се изправи едва ли не пред смъртта, за да настъпи обратът. От собствен опит знам, че човек може да се промени по всяко време. Ако човек поеме по духовната пътека по собствен избор, той става неуязвим за болестите и нещастията.

Д-р Грейнджър Уестбърг, основател на множество центрове за холистична медицина, където лекари, сестри и свещеници работят в екип, вярва, че болестите на повечето пациенти се дължат на духовни проблеми, а не на сривове в тялото. Както се изразява той, "физическите симптоми често само са входните билети за процеса на самопознанието и духовната промяна". За да положи началото на това истинско изцеление, всеки от нас трябва да осъществи скока във вярата, описан от френския поет Гийом Аполинер:

- Елате до ръба.
- Не, ще паднем.

- Елате до ръба.
- Не, ще паднем.

Те застанаха до ръба.
Той ги бутна и те полетяха.

5. ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СТРАХА

За да освободим извора на любовта и да поемем по пътя на съзидателното духовно израстване, трябва да се освободим от страховете, да оставим проблемите си в Божиите ръце.
За да осъществим тази наглед проста промяна, трябва да се изправим пред негативните си емоции и да ги превъзмогнем. Това е невъзможно, докато не осъзнаем, че никой не ни прави щастливи или тъжни. Емоциите не възникват в нас; ние ги избираме. Всъщност, единствените неща, които наистина контролираме, са собствените ни мисли, чувства и действия.

През І в. от н.е. гръцкият мислител Епиктет заявява, че всички нещастия произтичат от опитите ни да контролираме събитията и другите хора, върху които всъщност нямаме никаква власт. Същият безплоден опит, роден от страховете и негодуванието ни, отслабва тялото и води до болест.
Страхът е естествен в опасни за живота ситуации. Всеки друг страх е ненормален. Никога няма да се сблъскате с нещо, с което да не можете да се справите. Знам го със сигурност, защото нито един пациент не е съгласен да размени болестта си с нечия друга. Всички ние се чувстваме по-добре със собствените си проблеми.

Залепил съм списък с градивни мисли над кухненската маса и първата от тях е: "Какво искаш - мир или конфликт."
Един ден се разгоря оживен спор между децата и аз запитах всяко от тях какво иска: мир или конфликт. Дъщеря ни, която има проблем със слуха, отговори: "Аз искам пица." Всички се разсмяхме и спорът приключи. Целта е не да се въведат строги правила на поведение, а да се използва словото, за да се насочим към нова психологическа реалност - щастието, което винаги можем да изберем, независимо от външните условия.

Оптимистичният мироглед може да бъде развит, също както негативизмът може да бъде насаден при неправилно възпитание. Психолозите отдавна са открили, че можем да променим емоциите си само като придадем на лицето си противоположния израз. "Усмихвайте се един на друг - казва майка Тереза, - усмихвайте се на съпругата, на съпруга, на децата, усмихвайте се - няма значение на кого - и това ще помогне да се обичате повече помежду си."
Учените, изследвали реакциите на стреса, са открили, че безплодният гняв е най-пагубното чувство. Спокойното приема на съществуващото укрепва здравето, но ясният ум помага на човека да промени нещата, които се нуждаят от промяна.

За мнозина освобождаването от страха е непреодолимо препятствие. По-лесно ще се справим, ако възприемаме всяко общуване като молба за получаване на любов или като отдаването й. Изплашеният човек всъщност казва: "Обичай ме." Но ние сме по-склонни да го пренебрегнем или да се ядосаме. Тогава страхът му нараства и гневът се трупа, докато не се превърне в негодувание или омраза. Да мразиш е лесно; да обичаш е здравословно. Ако се страхуваш и помолиш някого да те прегърне, да изрази любовта си, страхът бързо ще се уталожи.

Наистина няма нищо, с което да не можете да се справите. Аз го знам, но вие може би още не го знаете. Ако някоя пациентка ми каже: "Страх ме е. Съпругът ми избяга с друга, болна съм от рак, а в къщи имам 5 деца, не знам какво да правя", аз ще й отвърна: "Знаете ли какво ще стане след година? Ще ме попитате: "Докторе, познавате ли някой с моя проблем; искам да му се обадя и да му предложа помощта си." Достатъчно сте силни, за да се справите с тези неща.

Познавам една жена, Емили, която толкова се страхуваше, че не смееше да излезе в дъжда. Не искаше да подписва и чекове. Избягваше почти всички радости и отговорности в живота. Накрая съпругът й я напусна. После тя се разболя от левкемия и претърпя невероятна метаморфоза. Когато я видях за последен път, тя беше на политически митинг и крещеше с цяло гърло. Но трябваше ли да се разболее от левкемия, за да се пробуди за живот? За много хора е достатъчно съзнанието, че няма да живеят вечно. Тогава защо да се страхуваме да обичаме?

6. ХРАНЕНЕ

Здравословното хранене е неразделна част от всяка лечебна програма, но аз не подкрепям предписването на строга диета за всички пациенти. Давам на болните съвети за храненето и им препоръчвам да вземат витамини, но смятам, че далеч по-важно е да накарам хората да обичат себе си и да се вслушват в телата си. Ако не ги е грижа за самите себе си, те няма да се вслушат в съвета ми да спортуват, да се хранят добре и да не пушат. Има множество книги за разумното хранене и аз насърчавам хората да ги потърсят и да станат експерти в тази област. Много пациенти са загубили връзка с физическото си Аз, точно както хората, в чиято стая има часовник, така са свикнали с тиктакането му, че вече не го чуват. Опитвам се да помогна на пациентите да възстановят връзката между ума и тялото. Тогава те не само ще приемат подходящата храна, но могат да впрегнат за оздравяването си и своите духовни сили.

Аз вярвам в синхронизирането на събитията или в многозначителното съвпадение. Смятам, че интелектуалните и духовните възгледи на човека са по-важни за здравето от всякакви диети.

Спомням си един раково болен пациент, който обичаше салам и хот-дог. Жена му редовно ги изхвърляше, а той ме попита кое е правилното. "Най-важно е да се чувстваш добре" - отговорих аз. Смятам, че да се яде разумно е важно, но не по-малко важно е храненето да бъде удоволствие, а не лишено от радост бреме. Така че казах на Чарли: "Ако аз имах напреднал рак с метастази в черния дроб, никой не би ме спрял да изям един хот-дог, ако ми се иска. Но когато обикнеш живота, ще усетиш, че тези храни са неподходящи за теб и ще престанеш да ги ядеш."

7. СПОРТУВАНЕТО

Телата ни са създадени, за да се движат, и не могат да останат здрави, ако през цялото време седим или лежим. Редовно спортуващите боледуват по-рядко от тези, които водят заседнал начин на живот. Оперираните, които при първа възможност стават и се раздвижват, се възстановяват по-бързо.

Усиленото спортуване носи както пряка, така и косвена полза за тялото. То стимулира имунната система и ни помага да се справим със стреса. Много експерименти доказват, че когато животните са в стрес и са лишени от физическа активност, телата им деградират. Но ако са подложени на същия стрес и могат да се движат, те остават здрави.

През 30-те години на миналия век двама учени успяват да контролират проявата на тумори при група предразположени към рак мишки само като ги поставят на диета с ограничен брой калории и усилена физическа активност.
През 1960 година друга група учени откриват, че когато инжектират на болни от рак мишки екстракт от трениран мускул, това забавя развитието на туморите, а понякога те изчезват напълно. Екстрактът от нетрениран мускул не дава никакъв резултат.

Психологическата полза от спортуването е не по-малко важна. Самият факт, че редовно отделяме време за тази благотворна дейност, ни изпълва с по-голямо самоуважение и усещане за контрол над собствения ни живот. Нещо повече, всички форми на спортуване ни помагат да чуем тялото си и неговите нужди и да забравим другите си грижи.

Спортуването, особено тичането, разходките, плуването и другите еднообразни видове спорт, предлагат възможност за медитация, тъй като не се налага да мислим непрекъснато за това, което правим в момента. Това е от полза за всеки, стига спортуването да не е начин за бягство от проблемите или извинение да бъдем далеч от семейството си. Спортът се използва успешно за лекуване на депресии и по същата причина може да бъде мощно оръжие срещу физическите страдания.

Видът спорт и продължителността на спортуване се определят индивидуално. Болното тяло изисква по-ниско темпо. Тялото подава своите предупредителни сигнали, каквито са болката и изтощението. Чуем ли ги, трябва да намалим темпото, но не и да се откажем.

Важно е да се знае, че когато спортът се възприема като задължение или бреме, той не постига целта си. Вместо да служи за връзка между ума и тялото, той се превръща в допълнителен стрес. Човек трябва сам да избере дейностите, които му доставят удоволствие, и да спортува само докато физическата активност предизвиква релаксация, приятна умора и малко пот. Ако не сме в състояние да спортуваме, можем да си представим, че го правим. Това също стимулира тялото. Аз лично използвам тази техника, когато ми се налага дълго да шофирам.

8. ИГРА И СМЯХ

"Смехът е музиката на живота."
Сър Уилям Ослер

Докато сме живи, нещата все още могат да бъдат забавни и ние трябва да се възползваме от всеки повод, за да се смеем.
Има сериозни причини да наричаме силния, невъздържан смях "смях от сърце". Той предизвиква цялостна, отпускаща активност в диафрагмата, упражнява дробовете, увеличава притока на кислород в кръвта и нежно хармонизира цялата сърдечносъдова система. Някои го оприличават на "дълбочинен масаж", а Норман Канзънс, първият, излекувал се чрез смехотерапия, нарича този смях "вътрешен джогинг". Норман Канзънс установил, че 10 минути смях от сърце му осигуряват 2 часа сън без болки.
Истории, ситуации, филми, книги или предавания по телевизията, от които очакваме нещо забавно, предизвикват нарастващо напрежение, което се отразява в пулса, в температурата на кожата и в кръвното налягане. При заключителната реплика или епизод това напрежение рязко се освобождава в серия мускулни контракции. Всички мускули на гърдите, корема и лицето се упражняват и ако нещото е било наистина забавно, има полза дори за ръцете и краката. След смеха всички мускули са отпуснати, включително и сърцето - пулсът и кръвното налягане временно спадат. Психолозите са открили, че мускулната релаксация и напрежението не могат да съществуват едновременно, а предизвиканата от смеха релаксация продължава около 45 минути.

Според някои научни проучвания смехът увеличава нивото на катехоламините - химични вещества, произвеждани от мозъка, които могат да противодействат на възпаленията, като активизират имунната система. Катехоламините увеличават и производството на ендорфини - естествените опиати на тялото. С други думи, смехът е в състояние пряко да облекчи болката чрез физиологически средства и да ни помогне да се отпуснем. 
Най-важната психологическа функция на хумора е да ни измъкне от обичайната мисловна рамка и да поощри новите перспективи. Психолозите отдавна са посочили, че едно от най-добрите мерила за душевно здраве е способността да се надсмиваш над себе си, но с лека самоирония, не със самоунищожаващ сарказъм.
Спортът, смехът и играта са тясно свързани. Към тях трябва да се подхожда горе-долу по еднакъв начин. Те имат сходно въздействие върху тялото и ума. Те ни помагат да освободим детето у себе си. Сериозните хора, които не си позволяват да играят, по-трудно оздравяват и по-трудно променят живота си, без които не е възможно да се справят с болестта. На някои хора играта и смехът трябва да им бъдат предписани, за да не изпитват чувство за вина, че играят или че се смеят.
Трябва да се научим да даваме приоритет на играта в живота. Като всички останали положителни промени, това също е следствие от първата, най-важната крачка към изцелението: да се научим да обичаме себе си. Всеки от нас трябва да се потруди да открие забавни игри, книги или филми, да играе игри, които харесва, да разказва вицове, да драска или да се забавлява с книжки за оцветяване - каквото избере детето в него. Играта не само ни кара да се чувстваме добре; тя също така отваря вратата на съзидателността, основен елемент на вътрешните промени. Изберете да обичате и да правите другите щастливи и животът ви ще се промени, защото ще откриете щастието и любовта. Първата крачка към вътрешния покой е решението да даваме любов, не да я получаваме.

9. САМОУВАЖЕНИЕТО

"Важното е какво мислиш за себе си. В живота трябва да намериш онова, което ти приляга, и после да престанеш да се преструваш." (Куентин Крист, английски писател)
По преценка на психолозите по-малко от 20 % от хората притежават "вътрешен център на контрола" - онзи вид самообладание, което ни ръководи от позиция на собствените ни стандарти, а не от представите за това, какво могат да си помислят околните. Този център е съществена част от личността на оцеляващия. Както казва Елида Евънс (ученичка на Юнг): "Развитието на индивидуалността пази живота и здравето. То освобождава човека от властта на колектива." Най-вероятно затова в селските или откъснатите райони процентът на оцеляващите е по-висок: по принцип там живеят независими и самоуверени хора.

Превръщайки се в самия себе си, ти даваш свобода на творческото си начало. Освободен от конвенционалното и страха от чуждото мнение, умът откликва с нови решения, нови цели, със съзнанието, че красотата и покоят идват отвътре. Тогава придобиваш (или си възвръщаш) способността да рискуваш и да експериментираш със собствения си живот.
Хората с напълно развита индивидуалност често сменят работата си, отказват се от професията, която ги отегчава, но им носи сигурност. Те работят в полза на другите и търсят как да дадат нещо на света, вместо само да вземат от него.

Няма съмнение, че удовлетвореността от работата е важна за здравето. Както изтъква Ханс Селие, най-големият световен авторитет по въпросите на стреса: "Ако се занимаваш с онова, което ти харесва, ти всъщност никога не работиш. Работата ти е игра." Повечето от нас обаче приемат твърде на сериозно самоналожените си ограничения.
Учили са ни, че самолюбието и любовта към другите са несъвместими, че не можем едновременно да задоволяваме собствените си нужди и да даваме от себе си. Истината е, че най-съкровената ни необходимост е да обичаме и да бъдем в покой. Ако обичаме и живеем в покой, нашата мотивация е духовна и безкористна, а не егоистична. Ако заживеем със съзнанието, че някой ден ще умрем, може би ще изберем да дадем нещо на света. Ще започнем да уважаваме повече себе си и това ще ни помогне да осъществим неща, които ще подобрят качеството на живота ни. Ще открием, че се стремим да постигнем парадоксална цел: да направим така, че да е добре и за нас, и за другите.

Хората, които не изпитват удовлетворение от работата си, възприемат ролята на жертви. Няма какво да им помогне, ако не си помогне сам. Тед имаше два мозъчни тумора. Сега казва: "Бях нещастен кучи син. Слагах мокети и казвах на хората, че искам единствено парите им. Сега работя като доброволец в болницата, не получавам пари, но обичам работата си."
Най-голямата заблуда, която трябва да превъзмогнем, е представата, че работата ни е единствената смислена цел в живота; а за някои жени - децата. Това е област, в която медитацията и визуализацията могат да бъдат от голяма полза. Човек временно се откъсва от напрежението и неудовлетворението и може да си представи по-приятно бъдеще. Представата насочва духовната енергия към осъществяването на очаквания резултат и започвайки да се ръководим от новото си съзнание, ние създаваме нови възможности както съзнателно, така и подсъзнателно.

Чрез мислите и постъпките си ние подготвяме собственото си бъдеще. Ако записвате мислите си в дневник, след време ще имате доказателство как сте подготвили сами своето бъдеще. Юнг казва: "Подсъзнателно ние предварително подготвяме бъдещето си и затова ясновидците са в състояние да го предвидят."
Харолд бе убеден от лекаря си, че ще умре до 3 месеца. Върнал се в къщи и помолил жена си да отмени часовете му при зъболекаря. Тя отвърнала: 
- Няма да ти позволя 3 месеца да седиш на дивана и да умираш!
Харолд дойде при нас от Монтана. Казах му:
- Човек, който идва тук чак от Монтана, няма да умре след 3 месеца. Ти си различен. Ти си борец.
18 месеца по-късно Харолд е жив. Лекарят му възкликнал:
- Божичко, голям късметлия си!
А Харолд отвърнал:
- Не е късмет, а упорита работа.
Промяната се дължала на думите "Ти си различен", които накараха Харолд да се почувства личност, а не част от статистиката. Опитвам се да накарам хората да осъзнаят, че важен е стремежът към целта. Настъпващите промени и желанието да се извисим се отразяват благотворно върху тялото. Процесът е същевременно и собственият си продукт. Ницше пише: "Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как." Крайната цел е просто да живеем заради себе си, по самоотвержен начин.
Процесът на преструктуриране на живота ни, превръщането ни в автентични личности, означава да престанем да мислим за себе си като за вещи - съвкупност от навици, професии, роли. Така сме роби на представата и в известен смисъл - вече мъртви. Вместо това трябва да се приемем като динамичен, непрекъснато променящ се процес. Това се постига благодарение на съзнанието, че сме съвършено несъвършени. Всички сме ограничени от неизбежната си смърт и от факта, че определени решения могат да ускорят разрушителните процеси. Но ние не знаем кога точно ще умрем, и в рамките на тази неизвестност ние разполагаме с почти неограничени възможности. 
Помнете: хората, които винаги са усмихнати, които никога не споделят тревогите си, които винаги пренебрегват собствените си нужди, са най-уязвими за болестта. Често основният проблем при такива хора е да се научат да отказват, без да се чувстват виновни. А това значи само едно: да се научат да отстояват себе си, да уважават собствената си индивидуалност.
Не играйте роли. Живейте истински.Открийте своя живот и го изживейте. Сложете край на преструвките. Моля ви да запомните: информацията не променя никого. Вдъхновението го прави. Намерете причина да живеете. Оставете я да ви вдъхнови и преживейте откровението и преображението. Зная само един факт, който може да ви помогне да се промените: ние сме смъртни и някой ден ще умрем. Затова не се опитвайте да избегнете смъртта; стремете се да обогатите качеството на живота си и тогава ще останете учудени от неговата продължителност. Примирете се, че ще умрете и решете как да прекарате отреденото ви време. Тогава няма да ви се наложи в Рая да посещавате психотерапевт, за да превъзмогнете горчивината и негодуванието от факта, че сте умрели въпреки всичките си старания. Поучете се от мъдростта на другите и се радвайте на своите преживявания.

10. ЗА ВЯРАТА, НАДЕЖДАТА И ЛЮБОВТА

Филис, пациентка с напреднал рак на панкреаса, който вече не подлежеше на лечение, се прибра в къщи, за да умре. Няколко месеца по-късно тя се върна. Прегледа я един от колегите ми, който ме повика:
- Ей, Бърни, ти се интересуваш от тези неща!
Влязох в кабинета, а той се обърна към мен:
- Ракът й е изчезнал!
- Филис - казах аз, - разкажи ми какво стана.
- О, вие знаете!
- Да, знам, но искам и другите да научат.
- Реших да живея до 100-годишна възраст и да оставя проблемите си в Божиите ръце.
Подобен душевен покой би могъл да излекува всичко. Вярвам, че най-важна е вярата - най-простото и най-трудното решение.
За да се уверя, отидох при Бог (хирурзите имат тази привилегия) и го попитах, защо да не окача в приемната си табела: "Оставете проблемите си в Божиите ръце. Аз не съм ви необходим."
Бог отвърна:
- Ще ти покажа защо. Ще се срещнем в болницата в събота, в 10 часа сутринта. - Бог обича да си играе на доктор.
В събота Бог ми рече:
- Заведи ме при най-болния пациент.
Разказах му за болната от рак жена, чийто съпруг бе избягал с друга.
- Добър избор - рече Бог. И ние отидохме в стаята й.
- Госпожо, Бог ще дойде и ще ви каже как да оздравеете - казах й аз. Винаги го представям, за да не се стреснат пациентите.
Тя отвърна:
- О, чудесно.
Бог влезе в стаята й рече:
- Единственото, което трябва да направиш, е:

* Да обичаш.
* Да приемаш.
* Да прощаваш.
* Да избереш щастието.

Тя го погледна в очите, подминавайки думите му, и рече:
- Вече срещнахте ли се със съпруга ми?
Бог ме погледна тъжно и си отиде. Още едно Божие творение се остави в ръцете на хирурзите.
Ние искаме Бог да промени външните аспекти на живота ни, за да не се налага да се променяме вътрешно. Искаме да ни освободи от отговорността за собственото ни щастие. Често ни се струва по-лесно да негодуваме и да страдаме в ролята на жертви, вместо да обичаме, да прощаваме, да приемаме и да намерим вътрешния покой.
Ако все пак изберем да обичаме, в телата ни се освобождава целебна енергия. Самата енергия е любяща, разумна и достъпна за всеки.
Усетих, че съм изправен пред дилема: щом Бог може да лекува хората, защо трябваше да оставам хирург? Върнах се при Него и попитах:
- Господи, знаеш, че една от пациентките ми оздравя, като остави проблемите си твоите ръце. Защо да бъда хирург?
А той ми отвърна:
- Бърни, отдай хирургувото хирургу и Божието Богу.
Бог често го прави - говори с притчи, и ни оставя напълно объркани. По-късно започнах да разбирам, че и Бог, и аз имаме своята роля в оздравителния процес.
За лекаря има роля, когато пациентът е избрал неговото лечение. Аз мога да бъда и Божи дар, и инструмент, точно както е казано в Библията. Но оздравяването от сериозна болест зависи от 4 неща:

1. Вяра в себе си
2. Вяра в лекуващия лекар
3. Вяра в лечението
4. Вяра в духовността

Духовният живот има много значения. Не е задължително духовният живот да се изразява чрез обвързаност в някаква организирана религия. 
От гледна точка на лечител, аз възприемам духовността като вяра в смисъла или реда на Вселената. Представям си стоящата зад Творението сила като любеща, разумна енергия. Някои я наричат Бог, други могат да я възприемат просто като източник на изцеление. От тази вяра идва способността ни да намерим покой, да решим очевидните противоречия между емоциите си и реалността, между вътрешното и външното.
Духовността означава да приемем съществуващото (не го обърквайте с примирение или одобрение на злото). Иисус ни учи да обичаме враговете си, а не да ги харесваме или да нямаме врагове.
В края на Втората световна война съюзническите войски откриват в една изоставена, бомбардирана къща в Германия доказателство за тази вяра, издълбано в стената на мазето от жертва на Холокоста:

Вярвам в слънцето - дори когато не свети.
Вярвам в любовта - дори когато не е проявена.
Вярвам в Бога - дори когато мълчи.

Духовност значи да можем да намираме покой и щастие в несъвършения свят, да усещаме собственото си несъвършенство и да го приемаме. На този душевен покой се дължи както съзидателността, така и способността да обичаме безкористно, които вървят ръка за ръка.
Толерантността, вярата, способността да прощаваме, покоят и любовта според мен са характерните черти на духовността. Тези характеристики са налице винаги, когато се срещам с неочаквано изцеление. Всеки, който вярва, че светът е хубаво място, има защо да остане в него. 
Очевидно, религията има различно значение за всеки човек. Онези, които твърдят, че са вярващи само защото родителите им са били такива или защото това ги издига в социалната йерархия, едва ли биха повярвали истински в целебната сила на вярата. 
Религии, които акцентират върху вината, първородния грях и предопределеността, едва ли ще подпомогнат оздравяването. 
По същата причина никак няма да е лесно да намери покой този, за когото смъртта е безсмислен край или пък вярва, че земното съществуване е напразно. 
Лично аз предпочитам да говоря за духовност, а не за религия, за да избегна ограниченията на канона или доктрината. Много е важно да не се натрапва никому определена представа за Бог. 
Тук искам да подчертая разликата между пожелаването, което е пасивно, и надеждата, която е активна.
Надеждата означава да си дадем сметка за осъществимостта на желания резултат и после да работим за постигането му. 
Пожелаването означава просто да си седим и да чакаме чудото да дойде като гръм от ясно небе. 
Юнг казва: "Всеки проблем е възможност за разширяване на съзнанието, но така също и необходимост от сбогуване с детинското подсъзнание и вярата в природата." Затова аз насърчавам пациентите да вярват в Бога, но да не очакват Той да свърши цялата работа.
Винаги предлагам на пациентите да приемат болестта не като Божия воля, а като нарушаване на Божията воля от наша страна. За мен причината за трудностите е в липсата на духовност. Знам, че когато се разболеят или болестта се възобнови, много хора се сърдят на Бога. Продължителният безпомощен гняв към вселената не води до здраве. Бог не седи там горе, чудейки се кому да причини неприятности днес. Напротив, Бог е неизчерпаем източник на сила. Енергията на вярата и на надеждата винаги са на наше разположение. Всички ние трябва да умрем някой ден, но духовната пътека е отворена за всеки и тя може да направи живота ни красив, стига да го пожелаем.

Струва ми се, че всички болести в крайна сметка са свързани с липсата любов или с користната любов, тъй като предизвиканите от тях изтощение и потиснатост на имунната система водят до физическа уязвимост.
Много хора израстват с убеждението, че някъде в самата им същност има някакъв ужасен недостатък, дефект, който трябва да крият, за да бъдат обичани. Смятайки, че няма да бъдат достойни за любов, ако истинското им Аз излезе наяве, тези хора не си позволяват да споделят най-съкровените си чувства с когото и да било. Те усещат как способността им да обичат намалява и изпадат в още по-голямо отчаяние. Достоевски е имал предвид точно това, когато е написал: "Убеден съм, че единственият Ад, който съществува, е неспособността да обичаш." Тъй като усещат огромна вътрешна празнота, тези хора възприемат всички връзки и отношения като възможност да получат нещо, да запълнят празнотата в себе си. Те дават любов само ако срещу нея получат нещо - утеха, сигурност, похвала или подобна любов. Тази "користна" любов, ги изтощава и им пречи да изразят истинското си Аз. Тя води до още по-дълбоко усещане за пустота и затваря порочния кръг.

Когато успея да накарам хората да се приемат изцяло, да се почувстват достойни за любов такива, каквито са, те стават способни да дават и откриват, че безусловната любов не черпи от някакви ограничени емоционални запаси. Напротив, безусловната любов се самоумножава. 
Най-непосредствената отплата за безусловната любов е посланието "Живей", което получава тялото. Убеден съм, че безусловната любов е най-мощният имуностимулатор. Ако кажа на пациентите си да повишат кръвните нива на имуноглобулините или Т-клетките си, никой няма да знае как да го направи. Но ако успея да ги науча да обичат себе си и другите с цялото си сърце, кръвните нива на имуноглобулините и Т-клетките автоматично се повишават. 
Истината е следната: любовта лекува. Нещо повече: тя ни пази от всякакви зарази. Вярно е, че любовта лекува, но идеята е да обичаме заради приятното усещане, а не защото това ще ни помогне да живеем вечно. Любовта е целта, а не средството. Тя осмисля живота, независимо колко дълго продължава той. Любовта и истинската духовност увеличават не само времето ни на тази земя, но и щастието ни. 
Болни, оздравели въпреки всички превратности, се характеризират с общи черти:

1. Дълбока психическа промяна чрез медитация, молитва или друга духовна практика.
2. Сериозни междуличностни промени, в резултат на което отношенията им с другите хора са поставени на по-здрава основа.
3. Промени в храненето: тези хора вече не приемат храната си като даденост; те я избират внимателно, за да извлекат максимална полза.
4. Дълбоко усещане както за духовните, така и за материалните страни на живота.
5. Съзнание, че оздравяването им не е дар, нито спонтанна ремисия, а дълга и тежка битка, която сами са спечелили.

Когато лекарите и пациентите си дадат сметка за целебната сила на любовта, медицината ще придобие ново значение. Тогава ще сме на път да осъществим бляскавото прозрение на Теляр дьо Шарден: "Някой ден, след като овладеем ветровете, вълните, приливите и гравитацията, ще впрегнем в името на Бога енергията на любовта. Тогава, за втори път в историята на света, човек ще открие огъня."